SU ’16 – Вътрешни конфликти – Гледна точка

Sofia Underground 2016  се състоя преди месец, но, разбира се, никога не е късно да си припомним някои моменти от програмата тази година – в ракурси,  които гледни точки, различни на нашата интерпретация, им дават.
Тук, по-долу, са съчетани два разказа за фестивала –  един в текст и един във фотографии, създадени независимо един от друг. Автори са двама от чудесните младежи, които се включиха като доброволци в реализацията на това издание на фестивала.
Екипът на SU’16 благодари на TimeHeroes.org – за съдействието и подкрепата, оказани при работата с доброволците!
 
 
– – – – – – – – – – – –
текст: Стивън Генчев
снимки: Изабела Костадинова

*Материалите са публикувани в оригинал, без редакция.

Издържането като изкуство или изкуството да издържиш

Тази година присъствах на фестивала за съвременно изкуство Sofia Underground, натоварен с мисли: как бих могъл да участвам в това? С каква мисъл до обогатя идеите на този фестивал. Аз и съвременност не вървим ръка за ръка. Докато съвременността яко се движи напред, в търсене на себе си, аз въздишам по романтиката на класиките. Били те Виктор Юго, Джеймс Клавел или дори Антон Дончев, винаги ме привлича романтиката на разкъсващото приключение. Всичко това, което поставя на карта съществуването на един или повече хора, за един момент, където той трябва да реши “Готов ли съм да направя този лъвски скок? Готов ли съм да се хвърля, да се жертвам, за да се обезсмъртя?” Тези линии на мисли, обаче, прекрасно се връзват с темата на фестивала: Inner Conflicts (Вътрешни конфликти). Изкуството за мен наистина е конфликт, а оттам съществува само тривиалният въпрос – какъв конфликт? По дефиниция, конфликт означава сблъсък на един субект с обект, или с друг субект. Да речем, че конфликт е двама мъже, които са влюбени в една жена. Това е конфликт между двама субекти, спрямо обекта на любовта им. Или конфликт на един човек на тема “Какво е свобода? Аз, свободен ли съм? В какво се изразява свободата ми?”

Нека да се върнем на фестивала, усещам, че изпадам във философстване. Всеки от участниците в Sofia Underground носи в себе си някакъв конфликт (или много). В това число включвам и зрителите, които в контекста на всяко едно от представленията (отказвам да използвам думата ‘performance’), бива участник. Зрителят никога не може да бъде пасивен, сам по себе си, докато гледа. Ако аз гледам представянето на някой, това ме прави негов съучастник. Аз преживявам това, което Той играе. Аз наблюдавам реакциите на Другите и те стават част от мен. Така всеки носеше в себе си конфликт. Моят конфликт, спрямо изкуството, дори спрямо живота ми, се съдържа в заглавието на този текст – да издържиш. Поставям своят въпрос: дали изкуството е нещо, което трябва да се издържи? Дали животът е нещо, което трябва да понесем? Отивам на единия ден (събота) и там, до входа на феста, виждам Geeske Jansen, която е седнала и прави своето представяне. Със спринцовка изтегля черна течност от кофа и я инжектира в рокля, направена от тези балончета, с които често се опаковат по-деликатни доставки. Тези, които всеки обожава да пука. Опитах да я заговоря, но тя не отвърна. Бързо се досетих, че е погълната от работата си. Роклята й беше масивна и образувана от няколко пласта. Явно трябваше да ги напълни всички. После прочетох на едно от таблата ‘Geeske Jansen, self exhibiting process – until dawn‘. Until dawn… тогава се усетих, че тя ще прави това до следващия ден и кръвта ми замръзна от смелостта на самата идея. Знаех, че никога не бих направил такова нещо. Това прави ли ме слаб? Това прави ли нея силна, телом и духом? В крайна сметка си тръгнах рано и не разбрах дали тя действително е останала там, до входа цяла нощ. И наистина не искам да знам. Интересното е в мистерията и загадката. Ако не знам, мога цял ден да мечтая. Нейното изкуство беше да тества себе си и да издържи с идеята си докрай. Или поне донякъде. Честно казано, аз й се възхищавам, само задето опитва. И тук само по себе си, има една истина за живота: той е серия от опити и действия. Множество от тях са неуспешни. Други са просто глупави. Но фактът, че опитваме, ни прави хора. Същото е и с изкуството, един експеримент, който може да не бъде приет от хората, може да бъде осмян или неразбран. Но за човека, който го извършва, той има огромна стойност. Пак питам: дали изкуството се крие в това, да издържиш? Да понесеш себе си и един вид казано – тежестта на съществуването си. Аз лично, по принцип, съм силно против тези крайни практики на изкуството. Може би е защото предпочитам класическото, може би, защото вярвам в ценността на живота и не ме привлича идеята тялото да се докарва до пределите си. Да, действително се възхищавам на хората, които са склонни да го правят това, именно защото сам не бих. Те имат нещо в себе си, което ги тласка да направят тази допълнителна крачка към крайността.

После пристъпвам в самото “подземие” на Sofia Underground. Макар този ден (събота, 23.04) да не беше единственият, за мен беше най-тематичен и повлияващ от всички. Самото “подземие” беше точно това, което си представям, когато си мисля за underground art сцена. Дори не липсваше тежката alternative музика, която кънтеше из двата огромни и мрачни коридори, където някога са се извършвали доставки. Подът беше полу-разбит, стените достойни за филм на ужасите. Накратко, старо и ужасно. Идеално за такъв тип събиране. На екран над главите ни от време на време се прожектираше кратък филм за една мома, на име Росица Гецова. Момичето играеше, затворено в клетка, насред голо поле. Човек в клетка насред нищо. Тя всячески се опитваше да се измъкне от тази клетка или поне с такова впечатление останах. Като се замисля, формите, които заемаше, май по-скоро сигнализираха, че тя се опитва не да се измъкне, а да остане. Тя се изтягаше, не правеше непременно усилия да излезе. Заемаше пози, за да разтегне уморените си от стоене в клетка, мускули. Какво значи това? Искаме ли непременно, като хора да излезем от клетките, които обитаваме във всекидневния си живот или просто нагаждаме телата си по-добре към тях? Името на видеото е “Нищо за губене”. Да, склонен съм да вярвам, че момичето не желае да напусне клетката си. Предвид, че около нея е пустош, няма и причина да го прави.

Имаше стари метални врати, които заслужават собствена история. Една от артистките, финландка по народност, Hilda Kahra, имаше представление, в което ги използваше много активно. Тя ги обхождаше и бясно блъскаше по тях. Звукът от постоянно блъскане на метал в метал, довежда почти до хипноза, когато беше, имаш усещане, че някой удря по стените на черепа ти и се опитва да пробие до най-тъмните кътчета на съзнанието ти. А от теб зависи дали ще издържиш на това напрежение и дали ще се поддадеш на напрежението. Така, след това виждах тези врати по друг начин. Портали към нечии кошмари. Дълбините на нечий ум. Трудно ми е да кажа друго за нейното представление, защото бях погълнат изцяло от тези врати, но остатъкът се бореше със същото проникване в човешкия ум… или поне имаше такъв ефект върху мен.

И накрая, най-интересното за мен, представлението на Иван Ямалиев – ТрАперцепция. То беше любопитно, изпълнено със смисъла на “издържането”. Мъжът се съблече полугол и взаимодействаше със странна кутия, от огледала. Докато взаимодействаше, взимаше тези огледала и нареждаше пътека от тях, между столът, на който започва и кутията. Казвам “взаимодейства”, заради най-разностранните символи на тялото, които аз не можах да възприема. Накрая той махна кутията, разбрахме, че е хладилна и под нея имаше огромен куб лед, който той взе със себе си, седна обратно на стола и задържа. Това беше най-любопитния момент. Свързването с този предмет, който бавно и сигурно се разтапяше в ръцете му, докато се питаме: кой ще издържи – човекът или предметът? А Иван беше гол, само по бельо, докато държеше този лед, един час мина, после втори. Ние видяхме други представяния, но повечето постоянно хвърляхме поглед към него. Беше толкова главозамайващо да има толкова изкуство, случващо се на едно място, по едно и също време. В най-мащабния случай се случваше да вървят четири performances едновременно. Ледът постепенно се стапяше. Иван започваше да трепери силно в един момент. Накрая стана това, което не очаквах: две дами се намесиха и разтрошиха остатъка от куба лед. От центъра му изпопадаха камара боклуци от храна, салфетки, всякакви неща. Вкопчването в обекта и търпеливото му “изчакване” доведе до тези боклуци и премръзване. Изкуството да издържиш, явно…

Това беше моето преживяване. Чувствам сякаш с всяко едно представяне се доближавам до същината на това да правиш изкуство, поне за себе си. Насърчавам всеки, който търси същото, да поглежда към другите артисти и да търси себе си в тях. Така поне ще открие това, което не му харесва.

– – – – – – – – – – – –
за авторите:
Стивън Генчев казва за себе си:
Аз съм Стивън, на 22 години съм, живея философски, но във вените ми тече артистична кръв. Интересувам се от всичко, защото светът ми казва, че така трябва. В мен бушува постоянна борба за баланс между това, което искам да правя и това, което трябва да правя. Мечтая да стана финансово независим, за да разгърна пълния си творчески потенциал… също обичам котки!

Изабела Костадинова е студент в специалност Културна антропология. Един от фотографите на фестивала тази година. Повече нейни снимки, можете да видите тук.