София Ъндърграунд като форма на протест

This post is also available in: English

Това интервю е публикувано за първи път в Портал Култура на 3 май 2016 г.
http://kultura.bg/web/sofia-undergroud-като-форма-на-протест/
Преписваме го и го превеждаме на английски език с любезното разрешение на автора и медията.

Sofia Underground се проведе за дванадесети път от 19 до 24 април 2016. Основната му сцена за втора година беше подземното пространство на електро-контролната зала на НДК. Разговор на Даниела Радева с Йово Панчев, организатор на фестивала.

Д.Р.: Йово, накъде отива този фестивал?

Й.П.: Sofia Underground има много гъвкава форма. Като фестивал го определяме по-скоро поради липсата на друга дума или за улеснение. Максимално близко е до настроението, усещането – социално, духовно, емоционално, в даден момент. Това „сетиво“, което разви фестивалът с годините, е може би най-любопитното му качество. То се получи като ефект от една умерено отворена селекция, но и от хулиганския, свободен подход в работата ни. Организира се, както се организира стачка или протест, а не като професионален фестивал с параметрите и отношението, което имат другите фестивали. Прави се със собствени средства и непостоянна подкрепа на някои институции. (Благодарим на Гауденц Б. Руф, най-вече). Това ни позволява да запазим характера на „ъндърграунда“, независимо от мястото на провеждане, съдържанието, темата, дори от участниците. В този смисъл той е и едно сериозно упражнение като художествена практика за нас като организатори.

Периодът 1997-2003 г. е първата генерация на фестивала, създаден тогава от Руен Руенов. От 2007 до 2015 г. условно е втората генерация. Следва и „нова генерация“, надявам се. Сега привършвам сборник от текстове и образи за „втората генерация” на фестивала с работно заглавие „По-надолу в ъндърграунда”. Понеже целта ни е да изследваме и граничните форми, границите на изкуството, и посланието, докъде формите могат да носят съдържание, послание, теза – затова в тази генерация имаме много нойз, експериментал, много не-художници, всякакви опити по границите, макар и често това да са границите само за едно поколение. Уви, липсата на културна памет е непреодолим фактор в нашата култура. Като поставяме разнообразни практики, актове, гигове, поведения, произведения в нашия контекст, в рамката, която по презумпция е по-скоро една тъмна „маза“, ние пробваме кое как функционира, как става, става ли, как говори, какви са новите за нас изразни средства, езици.

Казваш стачка или протест – срещу какво протестира Sofia Underground?

Sofia Undergroud е форма на протест, нали това обяснявам, лаборатория за възможни изходи, решения. Темите на протеста се сменят със самите кураторски концепции, с годишните заглавия. Но енергията и, надявам се, смисълът на ъндърграунда, това, което го превръща в нещо повече и по-различно от фестивал, е да показва живото изкуство. Изкуството на действието, което освен като пърформанс, е и изкуството на действието, на включването, на активирането в по-общо определение. Говоря за дистанцията между фестивала и хората, които участват като публика в него. Защото те не са публика, а участват като публика.

Гееске Янсен от Германия се занимава с вътрешния конфликт с тялото.

Позволяваме си някои волности и имаме известни резерви към служебното отношение към изкуството, декларирано от някои играчи на сцената у нас, а и по света, разбира се. Те го наричат професионализъм. Ние го наричаме търговия.

Изкуството може и да спаси света, но артпазарът няма да участва.

Задавали ли са ти въпроса за това как SU си сътрудничи с институции като НДК, СБХ, САМСИ? Защо трябва да са институционални галерии? И също някоя от тези институции възрази ли срещу това, че събитието е „ъндърграунд“ като характер и замисъл, тоест антиинституционално по природа?

Институциите са много важно нещо. В нашата епоха страшно важно. Аз съм чиновник в институция почти 10 години. И не само с фестивала, но винаги съм се стремил да помагам и да работя с институции, защото те трябва да се активират, да оживяват, да се подсещат за своите роли и отговорности в обществото и да се насочват често.

Когато направихме нашата „институция“ Студио Даухаус (после тя изчезна физически, сградата й беше съборена), преминахме в номадско-ефимерна платформа, която носеше добавена стойност на други места. Трупаше съдържание, напластяваше културните слоеве на съвременните, често недооценени художествени практики. Мисля, че помагахме на места като „Влайкова“, The Fridge в първите им години, на някои други места.
Но разбира се, СБХ, САМСИ – защото тези конкретно институции трябва да се включват, да им се напомня за потенциала, който имат. А нашата сила е във въображението. Обикновено то липсва на институциите. Без въображение нищо не става, няма енергия, няма сили за действие.
А да не забравяме също, ако се върнем в началото към въпроса, че ние правим всичко това не само защото харесваме изкуството, а от социален ангажимент, от позиция.

Според мен понякога и на „ъндърграунд“ местата им липсва въображение. Какво мислиш за ъндърграунда в София и в Брюксел? Направи сравнение.

Няма сравнение, няма база за сравнение. Нашият Sofia Underground е име, което е придобило някакви значения.

Имам предвид цялостното ти впечатление от сцените.

А колкото до въображението и местата, мисля, че самоцелното правене на разни работи в интересни места го минахме отдавна. Сега то е предмет на интерес от страна на рекламистите, попът сега владее складовете и юзините, дори буквално.

Има ли ъндърграунд в София?

Е, този въпрос са ми го задавали вече.

Има какво да се желае, разбира се. Но има среди, които са интересни и труднодостъпни. Там се случват някакви неща. С постепенното увеличаване на социалната изолация и кризата, в която циклим, продукцията и съдържанието на тези среди се увеличава.

Мисля си, да не кажат някой ден, че в София в началото на XXI век не е имало ъндърграунд, както сега казваме, че преди време не е имало дисиденти сред художниците.

Популярността и информацията се променят през историята, както си поискат. И след време народът ще каже каквото му е казано да каже. Само в ъндърграунда на бъдещето ще се знае някаква истина за миналото, някаква неманипулирана семка от истината. Така че вярвам на ъндърграунда на бъдещето.

Изобщо мисля, че няма резон да се правим известни и да попадаме в историята, там е пълно с тъпанари, а има и дилетанти като нас. Ние не векуваме, както казах по-рано, нашето убежище е въображението и енергията, която носи то, не историята, а легендата.

Каква е темата на SU тази година?

ЙП: „Вътрешни конфликти”. Тази година куратор и автор на концепцията е Иво Иванов. Досега той ко-курираше или курираше определени програми от SU. Благодарение на разширения ни екип с членовете на eXAF.org – Ваня Грозданова и Рад Гюлеметов, фестивалът се разви хоризонтално и обхвана повече международни участници. Дори тази година, когато нямаме основно финансиране, е пикова по отношение на броя на чуждите участници.

Лия Иккос от Лондон участва в тазгодишното издание на фестивала.

Темата „Вътрешни конфликти“ вълнува Иво много и той е развил една концепция, която се опира на избора на бъдеще – отношението към света и себе си, отговорността.

Искаше ми се да споделиш мнение за различните художествени сцени като човек, който е между Брюксел и София. И също да кажеш нещо за пърформативния характер на събитието SU – защото публиката очаква да е изложба, а то е само по себе си един голям пърформанс. Би ли организирал подобно събитие в Брюксел?

Алтернативните сцени са много различни. В Брюксел особено ме впечатляват кураторските изложби и музеите. Тоест, работата с изкуството, темите и обществеността като медиатор. Изложбите в няколко хубави галерии в Брюксел наистина показват изключително куриране – доизмисляне, надграждане над произведенията, въвеждане на нови употреби на класическите форми. Демонстриране на отношение към изкуството, което те кара не само да се респектираш, но и да вникнеш по-ясно в работата, в тезата, в гледната точка на автора. В това богато буржоазно общество, със своите глезотии и компенсации, артсцената е едно учтиво пространство за интелектуален дебат. По-скоро пространство за учтив дебат.
Ето как един творец от нашия „ъндърграунд“ се пренася на тукашната сцена – Иво Димчев – и разбива някакви пластове, предизвиква вълнение, носи заряд. Друг въпрос е, че работата на Иво Димчев е явление, съвсем не от локален характер.

Подобно събитие в Брюксел не се наемам да си представям. Тук има достатъчно хора, които правят това, и не ми е работа. Затова се включвам само в нашата практика и контекст, той има нужда от моделиране и подобрение.

Колкото до моята „солова кариера” като куратор и художник, тя не само е провокирана от неволята, но и от практика, която осмисля и прави по-интересно понасянето на нещата. Позицията на активен интерпретатор е и зона на комфорт или поне санитарна зона. Мисля, че всички, които се занимават с изкуство, го разбират и оценяват това, затова и остават в „зоната“.

Отново да се върна към въпроса за Брюксел и София. Тук (в Брюксел – б.р.) има много добри практики, развита система, инфраструктура, отношения, нива, хоризонтални и вертикални граници в света на изкуството, които определят координатите на всяко художествено действие. Колкото това да има добри страни, като например, чисто практичните „добри практики“, то има и своите минуси. Тези минуси ние ги нямаме. Имаме някои други, но с малко повече характер и работа те се преодоляват. Не може да сме дребнави в отношението си към изкуството и ролята му (ролята, която трябва да има) в обществото. Не говоря като идеалист, а като практик.

Ако внесем редица практики от световните сцени, ще се подобри общата инфраструктура. От това ще спечелят всички. Читав панаир за съвременно изкуство е много лесно да се организира, не салон на галериите. Също няколко добре работещи резидентни програми. Защита на синдикални и други права и разни работи, които СБХ и МК трябва да свършат. Читалищата в Белгия например – разбирай общинските културни центрове – а и в съседна Сърбия дори, имат свои покани за проекти, резиденции, сетива за съвременно или поне актуално изкуство, а не само интерес към традициите, фолка и занаятите. Какво друго да кажа?

Бойс или Дюшан?

Гърлс!

Йово, според теб пърформанс ли е това интервю?

Не.

Йово Панчев е куратор, критик и художник. Завършил е културни изследвания и политически науки в университета McGill, Канада. Съорганизатор на фестивала Sofia Underground, основател и съорганизатор на Studio Dauhaus. Понастоящем работи в Постоянното представителство на България към ЕС в Брюксел.