Извънреден случай: SOFIA UNDERGROUND

Част 1. SOFIA UNDERGROUND – продължителен поглед

През настоящата 2017 година фестивалът за пърформанс арт Sofia Underground чества своя двоен юбилей – 20 години от създаването му и 10 години от възобновяването му. За да бъда точен, тазгодишното издание, което се проведе от 24.04. до 01.05. е шестнадесето¹. Поради различни причини на два пъти през годините фестивалът беше преустановяван, но от идеята на Руен Руенов фестивалът да бъде “реакция на проявите на безадресен и имитативен концептуализъм”, дала неговото начало са изминали 20 години.

Electro-control center of the National Palace of Culture / Photo by Joro Aranjoro

След рестартирането му през 2007 г. и ситуирането на отделните издания в няколко различни по мащаб, локация и символна натовареност пространства, Sofia Underground от три години насам отново е под земята, в Електро-контролната зала на НДК. Мястото, макар и основно, съвсем не е единственото². С обновяването на организаторския екип, представители на студио Dauhaus и eXAF – Йово Панчев, Иво Иванов, Ради Гюлеметов и Ваня Грозданова, поели “щафетата” от Руен Руенов, осезаемо се разшири обхвата на фестивала. Спрямо изданията до 2014 г. включително, които траеха един ден и една нощ, времевата продължителност също се увеличи. Съответно за 2015 г. – 2 дни, за 2016 г. – 5 дни и за настоящата 2017 г. – 8 дни, без да включваме периодите на последващите основната програма сателитни събития, осъществявани през последните няколко години в столицата и други градове.

Проследявайки Sofia Underground във времето прави впечатление, че за последните две издания идейната му платформа се разгърна в още няколко направления, обозначени като Higher Ground и Overground. Първото се отнася до образователна програма, съдържаща лекции, дискусии, презентации на проекти, видео документации на публични акции, тематични видео арт селекции и уъркшопи. Второто е свързано с представянето на творби и проекти на артисти, работещи в концептуална критическа насока, които по някакъв начин са станали “по-видими”, но както се изрази организатор на фестивала – на едно “приземно” ниво.

Развивайки вече втора година тази корелативна линия със значението на мисия, съчетаваща от една страна полето, предоставящо възможности за индивидуални творчески опити и алтернативни форми, и от друга, осъществяването най-вече на идейно ниво културен обмен, фестивалът вече има партньори и съмишленици в градове от други държави – Каунас (Литва) и Белград (Сърбия). Информация, оповестена от Иво Иванов на едно от откриванията.

Sofia Underground opening @ CUSH Bar, Cinema House / Photo by Filip Siderov

Важно е да отбележа, че Sofia Underground в момента е единственият фестивал за пърформанс арт в България, след като другият такъв – “Шах с пешката”, организиран от сдружение “Изкуство в действие” и осъществяван от 2010 до 2015 г. (от 2013 до 2015 включително – съвместно със Sofia Underground) – вече втора година не се провежда. Значително по-ранното и продължително историческо присъствие в българското арт пространство на Sofia Underground допринася за по-добрата му положеност в международен план спрямо последния. Това особено ясно проличава от изданията 2015 – 2017 г., в които благодарение на ентусиазма и усилията на организаторите по разрастването на мрежата от контакти с пърформанс артисти от целия свят, преобладават чуждестранните участници. Тук е мястото да припомня, че Sofia Underground от 2008 г. е международен, но представените от чужденци пърформанси дори и през недалечната 2012 г. бяха съвсем малко – 3.

20th anniversary exhibition @ CUSH.BAR, Cinema House / Photo by Daniela Takeva

Характерно за последните няколко издания е “подмладяването” на участниците във фестивала, болшинството, от които са на възраст между 30 – 40 години. Разбира се не липсват и по-възрастни пърформъри като роденият през 1937 г. Том Мариони (САЩ), който физически не присъстваше при представянето на своя невидим пърформанс “Appearance”, предизвикващ въпроси по отношение сентенцията на Марина Абрамович “The Artist is present”.

Запази се стратегията, станала традиция, да се дава възможност на съвсем млади артисти, още студенти, да дебютират в областта на пърформанс арта. Принципно това е мощен стимул за тяхното творческо осъзнаване, акумулиращ желание да експериментират и да се развиват. За съжаление те са все по-голяма рядкост, като причините за това са комплексни. Една от тях е трудността да екстериоризират собствени идеи и позиции чрез присъствието и поведението си, най-вече поради втълпените им клишета. От друга страна в България т.нар. “добри” примери в областта на пърформанс арта днес почти липсват.

По отношение на мотивиращите активността на младите пърформъри фактори, подобна възможност предоставя и доброволческата дейност. Като пример бих посочил младата французойка Виктория Кифър, която през 2016 се включи във фестивала като доброволка, а на тазгодишното издание представи в тандем с Айме Политански (Франция) своя първи публичен пърформанс “100 SANS SANG”.

Viktoria Kieffer & Aimé Politanski (FR) – “100 SANS SANG [sã]” / Photo by Ivan Donchev

Едно от нещата, с които се отличава фестивалът през 2017 г. от предходните години логично е неговата тема “Сто”. Тя бе свързана с глобалната и вечно интересуваща ни категория на “времето”, макар да отпраща и към други възможни проблематики. Това естествено обуслови наличието в програмата на повече durational (дълготрайни, продължителни) пърформанси. В тях и другите пърформанси, артистите като трансформатори на енергия (мислеща и духовна), представяха личните си житейски, хипотетични или “външни” на тях времена, осъждайки и противопоставяйки се на уж отминали, но постоянно застигащите ги времена, на вечното връщане, свързано с цикличността, на програмите за монопол и контрол на времето и неговата памет.

Другото, отличително за фестивала през юбилейната 2017 г. бе липсата на арт инсталации и обекти. Както предходните две години основната програма под наслов Underground, се проведе през последния уикенд на месец април – 28 – 29 в Електро-контролната зала на НДК. Място, непосредствено под и в контраст с доминиращите в ежедневието ни реалности като BTV group, ресторант “Планета” и стърчащия нов бизнес комплекс. За пореден път прави впечатление, че единият от двата дни е значително по интензивен, и този път това отново се оказа вторият ден.

Преди да се насоча към основната програма ще се спра на откриването на фестивала – 24 април, когато стартира и най-дългия от всички durational пърформанси – “Leminiscate Lazy Eight” на Зофия Кулиговска и Мачей Бернатович (Полша), продължил 100 часа (четири денонощия и четири часа). Нямам пълни наблюдения върху целият пърформанс и особено какво се случва през малките часове на нощта, но от трите ми посещения видях, че З. Кулиговска, в предимно легнала позиция в сепарирано приблизително колкото легло пространство, пише върху листи хартия любовни бележки, след, което бавно ги свива на кълбо. Партньорът ѝ М. Бернатович, по-мобилен в действията си, събира капачките от празните бутилки в Cush.BAR, поставя ги отвън пред витрината и им сипва вода, която оставя да се изпари. И на двамата често им се налагаше да обясняват на любопитните каква е идеята на това, което правят. В последствие получих информация, че Зофия на всеки 24 часа е почивала за един час. Въпреки това, ако тя е будувала през всичките останали 96 часа на пърформанса, то това е сериозен тест за нейната издръжливост, изискващ специална психическа нагласа.

Zofia Kuligowska & Maciej Bernatowicz (PL) – “Leminiscate Lazy Eight” – 100h. durational performance @ CUSH Bar, Cinema House / Photo by Daniela Takeva

В Гьоте институт София Патрик Морареску (Германия) показа двата си проекта “Performers” и “Performing Grounds” под формата на видео инсталация, придружена с презентация. Първият включва портретни изображения на пърформанс артисти, направени непосредствено след приключването на действията им. На тях ясно личат емоциите им, а видимите следи, оставени от употребените посредници загатват за вече случилото се. Вторият проект представя места, на които са били или изглеждат така, сякаш са били изпълнени пърформанси.

Patrick Morarescu (DE) – “Performers” & “Performing Grounds” – installation & project presentation @ Goethe Institut / Photo by Daniela Takeva

През първия ден на основната програма в електро-контролната зала на НДК се откроиха най-вече пърформансите “Deadline” на Георги Ямалиев (България), озвучаван от Нино Гомез (България) и “Wave 9” на Мат Геъл (САЩ) и Жи Жйонг Парк (Южна Корея). Проблемът, който Г. Ямалиев разглежда е дали артистите успяват да изведат и представят по-най-добрия начин своите идеи в някакво лимитирано време, често пресиращо със своя зададен край или за да се вместят в него правят компромиси със себе си, което води до чувство на неудовлетвореност. Пърформансът му съдържаше моменти на изненада, свързани с нещо скрито, покрито, захлупено. Събличайки се и използвайки тежестта на пясък, изсипван върху система от въженца и метални съдове на принципа на везните, се разкриваха различни светещи и отмерващи времето обекти, манипулирани след това от артиста.

Georgi Yamaliev (BG) – “Deadline” – performance / Photo by Ivan Donchev

Също така пърформансът на Г. Ямалиев чрез разположението и употребата на своите посредници беше един от двата, които най-пълно ангажираха пространството. В неговия случай – напречно и по вертикала. Другият пърформанс в този аспект “In and Out”, макар и от следващия ден е на Тимо Виалайнен (Финландия), който във финалната част с дългият повече от 30м. кабел на своя микрофон и постигнатата на височина близо двуметрова амплитуда “разцепи” мястото на две – фронтално и по хоризонтала, оказвайки по този начин влияние и върху улавяните звуци.

Timo Viialainen (FI) – “In & Out” – performance / Photo by Joro Aranjoro

Пърформансът на Мат Гейл и Жи Жйонг Парк “Wave 9” съдържаше контрастни актове. От “щастливото”, дори детинско изобразяване на цветя с червен скоч и символи на радост (схематични усмивки върху парчета плат), до разрушителни, енергични действия и изгаряне. Те напълно съответстваха на тяхната концепция, че всичко в света се случва не линеарно и плавно, а на вълни, чрез взривове и импулси, както циклите на вселената, които избухват и затихват.

Matt Gale (USA) & Ji Hyoung Park (KR) – “Wave 9” / Photo by Ivan Donchev

Вторият ден от основната програма на Sofia Underground предложи по-голям брой пърформанси, които ангажираха вниманието. Два от тях отново бяха durational пърформанси: “Loss” на Мануел Лопез Гарсия (Испания) и “Eternal Return” на Талиа Закхариаду (Гърция). Мануел 10 часа разнасяше 1 кг пясък от плажа на Валенсия, чрез чаена лъжичка, която балансираше с показалеца си. Трупаше го от едно на друго, после на трето място и така докато изтече фиксираното време. Пясъкът постепенно, макар и в малки количества, се разпиляваше. С тези си действия той засяга проблема за емиграцията, обезличаваща и водеща до загуби – загуби на живота преди, на идентичността, “останала” назад във времето.

Manuel Lopez Garcia (ES) – „Loss“ – 10h. performance / Photo by Ivan Donchev

Пърформансът на Талиа Закхариаду се основава на концепцията на Ницше за вечното завръщане, отнасящо се до непрекъснато повтарящите се житейски цикли, в които ежедневно извършваме едни и същи действия. В рамките на 8 часа Талиа изпълняваше “отредените ѝ” еднообразни действия като вървеше в кръг, обратно на часовниковата стрелка по разграфено шахматно поле, влачейки захванати за краката и кръста си вериги и метални предмети. На всеки кръгъл час, оповестен от голям стенен часовник се бичуваше и добавяше към себе си още тежести и вериги. В пърформанса си тя се подложи на абсурдността на рутината в нашето всекидневие и повдигна въпроса за съществуването ни, което времево не е безкрайно.

Thalia Zachariadou (GR) – „Eternal Return“ – installation + 8h. performance / Photo by Joro Aranjoro

Други два макар и по-кратки durational пърформанса също привлякоха вниманието – “50-year-old Woman” на Урсула Шерер (Швейцария) и “Object petit a” на Лоурел Джей Карпентър (САЩ/Великобритания) и Филип Возняк (Германия), известни като CarpWoz. Урсула изложи себе си напълно гола за 2 часа като жива скулптура, чието тяло точно на това място представляваше видимият резултат от 50-ет годишното влияние на времето, а за невидимите обстоятелства и особености на водения от нея живот можеше само да се предполага. Забелязваше се, че нейните 50 години не бяха като нечии други 50 години, което ни отпраща към идеята за относителността на времето и съотносимостта ѝ към персоналното време.

Ursula Scherrer (CH) – “50-year-old Woman” – 2h. performance / Photo by Ivan Donchev

Пърформансът “Object petit a” включваше паркинг аларма, активираща се когато двамата пърформъри се приближаваха на разстояние по-малко от половин метър един от друг. Мястото, в което се движеха, бе трасирано от ниски жалони. Чрез множеството техни неуспешни срещи, прекратени от алармата, Л. Д. Карпентър и Ф. Возняк отвеждат към проблема за това какво определя обектите на нашите желания и на какво се дължи непостижимостта ни към тях, насочвайки зрителя към личностните напластявания и субективния опит на всеки един от нас. Представянето на пърформансa им на Sofia Underground е анонсиран и от организацията Independent Performance Group (IPG), основана и подпомагана от Марина Абрамович, чийто член е Л. Д. Карпентър.

Laurel Jay Carpenter (US/UK) & Philippe Wozniak (DE) aka CarpWoz – “Objet petit a” – performance & installation / Photo by Ivan Donchev

Характерното за durational пърформансите е изпитанието, свързано с полагането на усилия, предопределени преди всичко от продължителността на времето и зададените условия. Например няколкодневен неподвижен престой в стъклен куб или един инкубационен период. Чрез този тип пърформанси артистите отправят предизвикателство към себе си, изпробвайки собствените си възможности – физически и психически. Подобни актове на самопознание изискват сериозна нагласа, концентрация и разбира се, воля.

След изнесената изчерпателната лекция по време на образователната програма на фестивала “(Un)disciplined Bodies: Ascetic transformation in Performance art”, Татяна Кaрaлева (Русия/Канада) представи и пърформанса си “Exile”. В него тя изхожда от емигрантското си битие, при което се преплитат различни национални и културни особености и традиции, затрудняващи възможността за идентификация. Чрез ритуални действия, съчетаващи характерни за Русия фолклорни и религиозни символи – национално облекло, хляб, пръст с продукти и официални дрехи от съвремието ни, Т. Кaрaлева засегна въпросът дали в действителност е възможна хибридна идентичност, която би преодоляла бинарното мислене: правилно – неправилно, нормално – ненормално.

Tatiana Koroleva (RU/CA) – “Exile” / Photo by Ivan Donchev

За пореден път сдружение “Изкуство в действие” участва във фестивала, представяйки пърформансът по идея на Майа Антова: “Count to 10”. В сепарираното с червена връв пространство дванадесет пърформъра подходиха по различен начин към почти идентичните предмети, с които всеки от тях разполагаше. Както в самото начало при заемането на техните места, така и по време на индивидуалните им действия те отброяваха периодично и със собствено темпо до десет, с което или рамкираха своите манипулации, или се насочваха към други. По този начин създадоха една динамична, дори и от към шум атмосфера. Концепцията на пърформанса, ясно се разчиташе от публиката, а именно, че всяко броене съдържа и отмерва време на нещо случващо се, на начало или край.

Art In Action (BG) – “Count to 10” – group performance / Photo by Joro Aranjoro

И през двете вечери на основната програма бяха представени аудио-визуални пърформанси. В първата „2/5BZ” (Serhat Köksal) от Турция с проекта си “NO Exotic ISISTANBUL POSTCARDS” ни поднесе колаж от музикален “боклук”, “гарниран” с изображения на лица от политическия елит на родната му страна и Европа, включително и на българския премиер. Втората вечер участвалият неведнъж солово и с различни банди в Sofia Underground Стефан Христов (България), съвместно с Анна Бачева (България), представиха най-новия си проект “Digilogue”, в който звукът и визията кореспондираха по ефектен начин.

“Digilogue” by Ana Bacheva & Stefan Hristov from SOFIA UNDERGROUND on Vimeo.

Публиката, съставена от професионалисти, ценители и любопитни не остана безучастна. В няколко пърформанса различни хора бяха въвлечени и направлявани от артистите, а други сами се включваха в действията, в които се очакваше това от тях. Често наставаше пълна като в пещера тишина, нарушавана единствено от звуците на фотоапаратите, което се явяваше индикатор за съпреживяванията от страна на публиката, т.е., тя участваше на едно ментално ниво в случващите се актове.

Common Ground exhibition opening @ Arosita Gallery / Photo by Ivo Ivanov

~ ~ ~

Част 2. SOFIA UNDERGROUND – изходно положение

Паралелно със Sofia Underground и без да имат връзка помежду си, в столицата се състояха още две събития, свързани с пърформанс. На официално и представително ниво ретроспективна изложба “Аз, Другият” на един от емблематичните за тази област артисти – Франк Уве Лайзипен – Улай. Второто, подкрепено от Национален фонд “Култура”, беше четиридневения уъркшоп на хореографа и пърформър Християн Бакалов, проведен в ДНК – място за съвременен танц и пърформанс, на което никога досега не е представян пърформанс. Поне не в онзи вид, съдържащ в себе си неговия принципен фундамент, датиращ още от Dada и Футуризма, обогатен по-късно от Fluxus и други изтъкнати артисти. В този смисъл ДНК се възприема като пространство-сцена за т.нар. “изпълнителски изкуства”³, и свързаните с тях обучения по различни техники и похвати, отколкото за пърформанс арт, който макар и причисляван към тях, поради своята суровост и нешлифованост не само се отличава, но им противостои.

Обръщам внимание на тези несвързани със Sofia Underground събития за да изтъкна различното отношение към тях и съответно равнището на представяне от ангажираните с културата институции. През всичките години на своето съществуване фестивалът само няколко години (последно през 2015 г.) е бил подкрепян от Столична община, но тази година тя дори не го включи в културния календар на София. Може би за да избегне всякакви възможни връзки и пресечни точки между двете събития – изложбата на Улай и Sofia Underground. Въпреки това, с оглед на неговата уникална атмосфера, висока посещаемост и сравнявайки го с други чуждестранни пърформанс арт фестивали Sofia Underground е напълно “в крак” с времето и света, докато социо-културната ситуация в страната не е.

Културната среда, в която се случва художествения живот, описана от Руен Руенов през 2011 г. като “безпрецедентно лоша дори на фона на най-мрачните години на безкрайния преход”⁴ днес още повече е станала патологично неблагоприятна и продължава прогресивно да деградира. Изчезнала е и онази характерна за 90-те година на XX в. и началото на новото хилядолетие “особена” динамика⁵ на българското изкуство, спомената от Димитър Грозданов в единствения до момента каталог на Sofia Underground. Показателен и тревожен в това отношение факт е оскъдният брой подадени от български артисти проекти за тазгодишното издание на фестивала – по-малко от 10 от близо 250.

Inês Miguel (PT/DE) – “Trajectory #3” – public space durational performance / Photo by Teresa Pinto

За една част от хората занимаващи се с изкуство е ясно, че държавата в “лицето” на различните културни институции отдавна е загърбила съвременността в изкуството и особено онези концептуални рефлексивни практики, като се е съсредоточила върху станалата “организираща” и “господстваща” идея⁶ на т.нар. културна индустрия. Затова Sofia Underground, явявайки се извънреден случай в културната ни действителност (може би защото пърформанс арта не е достатъчно културен), не разчита на тяхното донорство, за да отстоява идеи и ценности, които са алтернатива на псевдохудожествеността и официалната рамка. Последната, колкото и да е аморфна и неясна, предимно е ретроградна, включвайки най-вече произведения на декоративно-приложното изкуство от фолклорен, сувенирен и кич характер, дизайнерски предмети и визии, адресирани към лайф стайла на една прослойка от “В.И.Парвенюта”, блудкави театрални комедии основно по съветски модели и разбира се творби на поп арта и хиперреализма, в които не бихме открили дълбокомислени социално-критически концепции. Към нея можем да прибавим и вносът на изкуство от чужбина на световно известни артисти и изложби от различни арт форуми, резултат на външни фактори, нямащи нищо общо с културната ни среда.

Днес, голяма част от младежите не разграничават изкуството от творческите индустрии. За тях дизайнът, създаването на реклама и персонажи за компютърни игри или игровото представяне на типажи, т.е. имитацията, са изкуството, или поне “истинското” изкуство. Нищо, че в тези сфери на творчески дейности предварително всичко е зададено и решено от търговските стратегии, а артистите трябва само да подобрят с уменията си вида на продуктите, т.е. при изпълнението на служебните си задължения да ги направят продаваеми.

Но къде тогава е онзи многопластов, критичен, дори радикален концептуализъм, който само преди по-малко от десетилетие все още се срещаше в културното пространство? Къде са активните през първите четири издания и след подновяването на фестивала артисти, някои от тях готови да се противопоставят на всичко и всеки? Няма ги. Изчезнаха в чужбина, а други станаха професори, с което угасна и бунта в тях. Също така къде е талантливото поколение от млади изкуствоведи и критици, които само до преди 2-3 години дейно анализираха и пишеха статии за проявите в художествения живот, ставащ обаче все по-беден. Почти не останаха и специализирани за изкуство издания, като в. „Култура” от печатните, „Площад Славейков” и “Портал Култура” от електронните са от малкото изключения.

Simon Pfeffel (DE) – “Handeln ist sterben lernen # VII” – public space durational performance / Photo by Patrick Morarescu

 Една от основните причини за това положение можем да търсим в образованието по изкуство (най-вече висшето) или по-скоро в залегналите в неговите програми концепции. Въз основа на тях се предава знание, изграждащо едно стереотипно творческо самосъзнание и специални компетенции у обучаваните, с които те да могат да се впишат на пазара на труда и да станат част от производителната сила. Докато същевременно почти липсва обучение, чиито съображения да са по посока на формирането на такова мислене за изкуството и произтичащите от това нагласи и поведения, което да не е съобразено с практически цели и изисквания, т.е. за формирането на автономни артисти. Също така вече все по-рядко се насърчават и съответно се срещат т.нар. “свободни работи”, в които студентите да изразяват свои лични идеи и позиции отвъд профилът на следваните от тях художествени специалности.

Според прогнози за недалечното бъдеще, с развитието на технологиите, ще изчезнат много от упражняваните днес професии, а сред малкото, които ще останат са артисти и учители по изкуство за нуждите и възпроизводството на спомената вече културна индустрия. Но тогава какво ще се случи със свободата на изказа, т.е. с възможностите за изразяване на собствено, но и различно мнение от артистите? И защо например в българските ВУЗ-ве почти не се изучават характерните за съвременното концептуално изкуство художествени форми? Защо в НХА няма не само специалност, но дори и дисциплина “Пърформанс арт”?

Може би защото, от една страна, според възгледите на някои артисти “пърформансът е невъзможно да бъде преподаван”. Но как така в Арт института на Чикаго, Художествената академия в Кьолн и Университета във Валенсия може, а тук у нас – не?

Daina Pupkevičiūtė (LT) – public space action / Photo by Iza-bella Kostadinova

От друга страна, може би защото в специалност “Изобразително изкуство” на Софийски университет все пак се изучава пърформанс арт, откъдето, благодарение на Орлин Дворянов и преподавателската ми дейност в периода на докторанстването ми са получили своята подготовка по-голямата част от българските участници през последните няколко издания на Sofia Underground. Но все пак става въпрос за една единствена дисциплина в цялото ни висше образование по изкуство, което не е достатъчно за да бъде разбран пърформансът като една, бих я нарекъл, универсална и свободна форма на изказ и то чрез поведението на артиста, а оттам и за да бъде достойно оценен.

От трета страна може би поради битуващото вече близо петнадесет години мнение сред определени творчески кръгове, че пърформансът бил в криза, на фона на чиито приказки обаче броят на пърформанс арт фестивалите по света се увеличава все повече.

Също така по време на следването си младите критици от специалност “Изкуствознание” в НХА и “Изкуствознание и история на културата” към НБУ успяват ли да придобият необходимите познания, за да могат свободно да анализират пърформансите, случващи се в художественото пространство? Поставям този въпрос, защото от последната декада не са ми известни текстове, написани в тази област от завършилите дори с докторска степен въпросните специалности. А пърформанс арта, с неговите актове на живо присъствие на артистите не е като да не успява да вълнува, даже не рядко ни разтърсва, предоставяйки ни богата база от възможности за аналитични разсъждения.

Всички тези фактори не допринасят за неговото пълноценно функциониране и равноправното му позициониране сред останалите художествени форми. В този смисъл с оскъдното присъствие на пърформанса в образованието по изкуство най-малкото е редуцирана възможността обучаваните да обогатят подходите си на изразяване. То също така предопределя и нищожно малкият брой артисти, занимаващи се с пърформанс арт в България.

„100“ action @ Vitosha Mountain / Photo by Elena Kaleva

Според Хумболт, предпоставка за развитието на личността на индивида освен обучението е необходимо също и оформянето на “жизнен кръг”, т.е. на собствения живот⁷. Първото, отнасящо се не само до теорията, но предимно до активното практическо експериментиране, по който начин най-пълно се преживяват и осъзнават различните предмети на човешка дейност, например като изкуството, в това число и пърформанса. А второто е свързано с оформянето на духа, чрез разгръщането на онова особено, персонално, свое, т.е. на идентичност, създавана посредством лично нашите постижения в преобразяването на света.

Но доколко ще е възможно на идните поколения артисти да формират собствен “жизнен кръг” и доколко той действително ще бъде техен, сиреч доколко те ще успяват да преобразяват света по един оригинален според собствената им воля начин, след като търговското отношение на културната индустрия към изкуството, обособила се във водеща тенденция се е внедрила дълбоко в образованието? На тази основа се извършва аберация, подмяна на ценностите по отношение на естеството на изкуството, чиято цел е едно покорно и угодно изкуство. Това предполага изкуството да бъде по модели, да бъде функционално, да бъде с много ефекти, но без особено съдържание и най-важното – да бъде продаваемо. Разбира се, въпросния процес не се осъществява без нужните затова образователни стратегии, които се стремят да дадат по-големи гаранции за реализация на техните възпитаници, т.е. за препитание. Съответно те са подготвяни да покриват критериите за работните позиции, предлагани от същата тази културна индустрия. Ала тези, които не искат да бъдат част от манифактурата и се стремят да правят изкуство, за което съвремието ни не е толкова бляскаво, откривайки в него проблеми и парадокси се оказват в сложно положение на оцеляване.

Photo by Joro Aranjoro

Но в такъв случай не сме ли тръгнали към някакъв своеобразен “примитив”, подобно на онзи стадий в изкуството, при който автономното творчество не е било възможно, а художниците са обслужвали монарси и религиозни представители като са изпълнявали техните поръчки? Само че за разлика от тогава, днес обслужването е по посока на икономически и политически интереси. В тази връзка другият важен въпрос е ще има ли в бъдеще концептуални артисти в България, включително и такива, които да се занимават с пърформанс арт? Или по-скоро ще има само дизайнери, арт директори, рекламни експерти, 3D проектанти, технолози по мултимедия и анимация, специалисти по предпечатна подготовка, филмови и телевизионни оператори, видео монтажисти, експерти по специалните ефекти и декоратори, т.е. служители, изпълнители, персонал?

Предвид липсите в образованието, културата, художествения живот и хегемонията днес на културната индустрия, стимулираща баналността, конформизма, епигонството, манипулацията, комерса, пустотата, не се ли намираме в онова изходно положение, в което изкуството отново има нужда от отклонението, необремененото въображение, рефлексивното мислене и радикалният жест? В противен случай, ако се запази настоящата тенденция в художественото пространство, рискуваме не след дълго време да започнем да си доставяме изкуство отвън, създадено в други условия и контексти (не, че вече гастролиращите арт събития не са основното в художествения живот у нас). Онова критичното, сложното, провокативното, екстремното, странното, пораждащо мисловни и емоционални реакции изкуство. Каквото можем да открием в Sofia Underground.

Написах този текст от позицията на един от малкото, който е участвал шест пъти на фестивала със своите пърформанси: “<Памет=9.8м/с²>” – 2017г., “трАперцепция” – 2016г., “Алгоритъм – задължаваща крайност” – 2015г, Шизоидна курва” – 2012г., Култивираната любов е опасна” – 2008г. и “Мутация или инициация на терминация” – 2007г.

Иван Ямалиев

Бележки:

1. В периода 2001- 2003 фестивалът се случва в пространствата около НДК под различна акционистка форма със заглавие „София Даунтаун“.

2. Гьоте-Институт София, Ателие “Пластелин”, новата театрална зала на Софийския университет, галерия “Аросита”, Cush. BAR, Черни връх на Витоша планина, САМСИ, Центъра за култура и дебат “Червената къща” и музейя “Земята и хората”.

3. Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Performing_arts

4. Руенов, Р. Модели на идентификация и възможни идентичности в изкуството на 90-те години. Сборник статии. Българсктото изкуство през 90-те години – между традициите и иновациите. Съставители: Попов, Ч. И Стефанов, Св. ЛИК. С., 2003, с. 133-145.

5. “…защото тази динамика не може да бъде дефинирана – нито като стилови характеристики, нито като тенденции.” Грозданов, Д. Гледна точка на София UNDERGROUND. SOFIA UNDERGROUND 1997 – 2000 (каталог). Тасев & Ко. С., 2001, с. 3-7.

6. “…тя започва да заповядва, да те връща от страничните пътища, по които си решил да се отклониш, тя подготвя отделни качества, веднъж вече доказали се като задължителни по пътя към цялото; тя подготвя порядъка на всичко далеч преди да е посочена, да е спомената дори, каквато и да е “задача”, “цел” и “смисъл””. Ницше, Фр. ЕССЕ НОМО. Критика и Хуманизъм. С., 1991, с. 44.

7. Вж. Сафрански, Рюдигер. Колко глобализация може да понесе човекът?. Критика и Хуманизъм. С., 2006, с. 113-114.

Ivan Yamaliev / Photo by Joro Aranjoro

Иван Ямалиев е роден през 1978 г. в Ямбол, България. Дипломира се в специалност в Изобразително изкуство на Софийски университет „Св. Кл. Охридски“.  В периода 2008 – 2012 г. преподава Пърформанс арт в същата специалност. Иван Ямалиев работи в областта на пърформанса, инсталацията и мултимедийните технологии. Досега има реализирани над 30 авторски художетвени изяви. Понастоящем живее и работи в София, България.